Прочетен: 1489 Коментари: 4 Гласове:
Последна промяна: 14.01.2013 00:01
Началото на “Рай” има глава която започва с предствянето на 3 вида хора според това кога поглеждат небето. На кратко: “Хората се делят на 3 вида :
- тези които много рядко поглеждат към небето, и то когато има залез или изгрев. Или някой им каже, че облаците са прекрасни. Това са хората които винаги бързат. При тях времето е ценно. Живеят различна скорост от другите. Те обикновено нито са в групата на щастливите, нито в групата на нещастните, защото няма да мислят за това. Те са заети с опитите си да пренареждат живота си.
- тези, които поглеждат често небето - това са хората, които боравят със времето. Скоростта, с която протича то при тях, зависи от значението на онова, към което са се насочили. Преобладаващото са щастливи.
- тези които са втренчват в небето. Потъват в него и могат да го гледат часове. Тези хора се взират във времето, то често им се губи, голяма част от тях закъсняват, мното подраняват или правят нещата с време, което усещат, а не което е обозначено. Те долавят, че то е невидимият пулс на света, съзнават неговата многоликост. Те знаят, че светът съвместява различни честоти на време. Някои от тях го разбират, а друге не съвсем, но това няма значение за тях.
Те просто обичат да гледат небето “
Тези думи много ме замислиха за мен самата. Както според мен всеки който го прочете ще се намери в един от тези 3 типажа и ще се зачуди колко наистина е вярно. А някои ще си кажат глупости - не съм нито един от тези, как ей така може да се определи...и бля бля. Да но аз се запитах! И започнах да си отговарям връщайки спомени в съзнанието си от детствотто , от тинейджарството ми и сега...
Като малка винаги падах и бях в рани...баща ми казваше, че като бягам само гледам в небето и никога не гледам къде стъпвам... Така и беше, все едно не се интересувах къде стъпвам просто нещо в небето беше толкова привлекателно.. В тинейджарските си години, може би заради съветите на татко да си гледам в краката, а може и защото преминавах в нормалните за тези години свръх-емоционални преживявание, вървях с наведена глава направо към земята..и небето не ми беше интерестно.
Днес аз имах разговор с един приятел . По скоро подскачане на теми от футбол до световни манипулации, човечеството, живота- винаги с него така се получава след като пушим чадел заедно. Накрая той ми каза: твоя мозък е по-силен, но моят е победителят . Прибирах се и си припомнях думите, в същото време осъзнах че през цялото време, вървя и гледам право напред. Не се движех гледайки земята нито небето, аз гледах право напред ...в бъдещето...и тогава осъзнах , да може би нямам печелившия мозък, но може би душата ми ще е победител.