Никога не съм била добра в това да говоря за себе си с други хора.  Но не просто да разкажа нещо от деня си или ежедневието си, а да разкрия душата си. Сигурно много хора изпитват трудност в това. Представете си едно голямо помещение. В това помещение са събрани всички хора които познавате, които сте виждали в училище, в университета, на работното място, по улицата, в магазина. Просто си представете, че  всеки с който по някакъв начин сте си пресичали пътищата е там в това помещение. Всички са облечени нормално с ежедневните си дрехи, а вие сте чисто гол. Вие сте чисто гол в центъра на това помещение. Всички погледи са вторачени във вас.  Как бихте се почувствали??? Притеснени? Несигурни? Объркани? Стреснати? Засрамени? Всичко това изпитвам аз когато се опитвам да споделя с някой част  от себе си.  И накрая просто започва да ми трепери гласа. Очите ми се насълзяват, думите се преплитат и нито една от правилните не излиза през устата ми. Затова просто спирам. Казвам, че забравям за какво съм говорила, сменям темата или се правя на разсеяна.

 Може би затова когато имам да казвам нещо много лично  пиша писма.  Тъжното е, че така не мога да видя реакцията на читателя. Да преценя поведението му след чутото. Да направя поне някакви изводи от погледа му. Да усетя какво изразяват очите му, езика на тялото му.  Всичко остава в безисвестното.  Но понякога дори не се нуждаем да знаем тези реакции. Имаме нуждата просто да знаем че сме разкрили себе си.  Защото товара докато  таим тази истина е бил по тежък от всяка реакция или отговор който бихме получили. Още докато почнеш да се изразяваш себе си на  хартията, гледайки как мастилото изобразява мислите, чувствата, емоциите ти  - се освобождаваш.  Товара не изчезва, но душата ти се чувства освободена или поне по-лека. 

Може нали?

другите, облечени ли ще са?? и голямо помещение...то няколко стадиона и полета няма да стигнат хаха иначе хубав извод за товара който намалява след писане. зависи и с кой споделяш и какво :)